The People in the Trees – Hanya Yanagihara

16126596Всъщност (и това е най-трагичното) романът има съвсем реална предистория:

http://en.wikipedia.org/wiki/Daniel_Carleton_Gajdusek

Обикновено спорът в такива случаи е доколко интелектът или талантът оневинява и често се забравя, че част от интелектуалното развитие е и формирането на критерии за правилно/грешно и впоследствие развитието на самоконтрол.  В „The People in the Trees“ съмненията са спестени – Перина не е нито добър учен, нито добър лекар; стечение на обстоятелствата го довеждат до откритието му, той самият не е особено заинтересуван от него или от последиците – морални или социални, ироничното е, че и самото откритие не води до нищо друго освен унищожаването на местното население. Подобно на него и героят се оказва напълно безполезен и дефектен, но романът преднамерено ни държи в морална безтегловност до последното си изречение – за читателя, изкушен от идеята за моралния релативизъм, накрая остава единствено чувството за съучастничество в престъплението.

Advertisements

Afterparty – Daryl Gregory

17910129Понеже това ми е 4-тият прочетен роман от Грегъри, вече знам какво да очаквам. Ако ви трябва автор, наистина близо до идеите, които в момента раздвижват обществото ни (осъзнато или не), това е той. Отново романът е жанрово маскиран, този път като сай-фай (фармако)технотрилър, и отново става дума, че колкото и разрушително, противоречиво, „неестествено“ да е, новото/различното ще бъде прието, защото „нормалното“ е илюзия. Светът няма да бъде спасен, тоест статуквото да бъде запазено, светът ще бъде променен, защото имаме нужда от революции (научни, религиозни, социални, whatever).

…“People need the divine in their lives,” Gil said. “Science is a pale, unconvincing story compared to faith. You offer nothing—a mind that dies with the body. Numinous offers a living god. A god of love.”
“You’re an obese IT geek who overdosed on an experiment.”
He laughed hard. “Formerly obese,” he said after he’d recovered. “But yes, that’s true.” He wiped away a tear of laughter. “Nobody jokes with me anymore. Too awestruck.”
“I knew you when,” I said. “If you’re God, we’re all screwed.”
Gil caught his breath. “Don’t be afraid of what’s coming,” he said. “Everything’s going to be all right. Think of those prisoners who saved you. Think of the old Gil, the old Edo and Lyda—even Rovil. Even if it’s just a drug, and I am lying to you now about being a deity—aren’t we better people than we were before?”…

 

Knights-Errant: Pavane – theyoungdoyler

(on with the web comixx memos…)

http://knightserrantcomic.tumblr.com/

theyoungdoyler рибуутна Knights-Errant след близо 130 страници – доколко заради малко мърлявия (в смисъл небрежен) стил на рисуване и наратива, особено в началото, доколко заради туиста в края, който явно не бе по вкуса на всеки, не стана ясно. Така или иначе у комикса вече личи повече увереност и комбинацията от swashbuckling със сериозна gender, расова и социална политика винаги ме спечелва.

Conservatorium – Wrat

(Скромното ми мнение е, че в мрежата с известно търпение човек може да открие прекрасни неща, особено що се отнася до комикси. Разбира се, винаги го има рискът комиксът да бъде зарязан, но така или иначе това е цената на нещо, което зависи само и единствено от прищевките на създателя си).

http://wratbox.com/comics/CONSERVATORIUMhome.html

Conservatorium е комикс за ежедневието на двама музиканти, разказано в скици като наратив и рисунък. Wrat ъпдейтва бавно, но така или иначе като всеки non-profit проект това е рожба на спонтанно вдъхновение и любов, в случая към класическата музика. Highly recommended.

Annihilation – Jeff VanderMeer

17934530Докато четях Annihilation, си мислех колко ми липсват Лем и Стругацки, елегантната спойка между научното, литературното и идейното.

Annihilation се разкъсва между научно-фантастичното (като различно, но и логично, обяснимо) и „лингвистично-фантастичното“ – опитът чрез езика или по-точно чрез разказа за неговата ограниченост да ни бъде предадено усещането за различност, но този път необяснима, отвъд границите на ума ни, тоест на езика ни.

Нека го кажа така – смятам, че от прекомерното взиране в „лингвистично-фантастичното“ губи не просто научно-фантастичното, губи литературното. Отказът да опишеш нещо не е доказателство за неописателността му. По-скоро доказателство за границите на въображението. Ако героинята се трансформира в нещо ново, то и сетивата й вече трябва да са нови. И те, и умът й, и езикът й трябва да са подготвени да опишат различното. Иначе какъв е смисълът от трансформацията?

Смисълът е да се въртим в едни и същи, отдавна вече дълбоко изорани коловози на постмодерното иконоборство, да получаваме образи-символи вместо истински герои, всичко да е скицирано, скелетообразно, без дълбочина, забързано и същото време вгледано до заслепяване в методологията си. Капитулацията пред непознатото е винаги предрешена. Но ако при Лем, да кажем, имаме шанс поне да го видим, то тук дори това ни е забранено. В продължение на 200 страници книгата се опитва да задържи читателя в един и същи афект – този на the uncanny и всичко е подчинено на това. Резултатът е обезчувствяване. Annihilation може да разкаже много неща, но това би било твърде старомодно и вместо това разчита на културата ни на сф читатели да запълваме празните места в разказа (какво е особеното в биосферата в Area X, какви са героите, каква е трансформацията). Кому е нужен тогава този втори пласт на наратива (мелодрамата на неуспешния брак)? Още един символ на невъзможната комуникация/разбирателство? Тогава защо диалогът между съпрузите, макар и задочен, става възможен в границите на Area X?

Annihilation e псевдонаучна и ако речем, че някои неща могат да обяснени с особеностите на Зоната, то фактологическите грешки просто показват незаинтересованост. Шокът от разпада и безсилието на научния метод би бил истински, ако всъщност той съществуваше в текста.

(In other words: Хареса ли ми книгата? – Ми, не особено.  Много претенции, малко покритие. Но пък ако човек прочете цялата трилогия, може и да открие дълбок смисъл. Знам ли…)

 

The 2014 Hugo Awards

Breaking the radio silence, за да кажа: Какви, боже мили, са тия номинации за роман?!

  • Parasite by Mira Grant (Orbit US / Orbit UK)
  • Warbound, Book III of the Grimnoir Chronicles by Larry Correia (Baen Books)
  • The Wheel of Time by Robert Jordan and Brandon Sanderson (Tor Books)

И това би трябвало да са номинации от хора, наясно с жанра.

The Political Reading

6467746В момента преживяваме една особена културна революция. Светът става все по-политизиран и изкуството, естествено, го следва. Вместо хомогенизация от глобализацията се случва обратното – гласът на „малцинствата“ става все по-силен (или много повече хора имат смелост да заявят, че са от „малцинството“, или става все по-hip да си ненормативен). Това роене означава все по-голяма отговорност от авторите и все по-голяма критичност към написаното. Авторът не само вече не е мъртъв, той е деен участник наравно с героите си в борбата срещу или за статуквото. Ако иска да е идеологически осъзнат, ще му се налага да чете и мисли повече, тръгвайки от позицията, че светът съдържа различни истини. Политическото четене означава и все по-малка примиреност с ретроградното, все по-малко извинения за тези, които не осъзнават привилегироваността си, все повече призиви за изтръгване от идеологиите, за премахване на наративите, които отново и отново налагат стереотипи и клишета. Накрая това е шанс за автора да е по-добър писател.

„Where I think I failed pretty badly is that Terez is really not a good character… That’s shoddy writing by any standard, but worse yet it plays into a really ugly stereotype of shrill man-hating (possibly quite thick) lesbian, and that badly undermines any attempt to do something interesting with this situation. If Terez is a much more convincing, multi-faceted, less stereotyped character with an authentic voice and a more believable motivation I’m sure many people would still have their problems with this scene but from my point of view at least it would be much improved… It doesn’t help at all that the female characters in the First Law ain’t that great across the board, really. Ferro is the only female point of view and for various reasons probably outside the scope of this particular thread I think I could have done a whole lot better with her too. I actually think the other (almost) rape in the series, in the second book, is worse, because it’s handled more or less completely disposably and the female character in that case, Cathil, is still more absent of personality than Terez and pretty much exists to elicit certain responses in the men. Which is kind of sexist writing 101, sadly. There’s also a rather ugly pattern, so obvious to me now that I can hardly believe I failed to notice it at the time, of pretty much all the central female characters having been the victims of abuse of one kind or another. I suppose you could say a fair few of the central male characters have been as well but that’s pretty weak sauce as a defence…. You might think the avoiding of shitty writing should be an obvious lesson for a writer. All I can say is, you’d be surprised how difficult it is in practice… „

Joe Abercrombie (http://asoiaf.westeros.org/index.php/topic/60165-violence-rape-agency-the-rapiness-that-comes-before/#entry2864601)

„I often tell people that I’m the biggest self-aware misogynist I know.
I was writing a scene last night between a woman general and the man she helped put on the throne. I started writing in some romantic tension, and realized how lazy that was. There are other kinds of tension.
I made a passing reference to sexual slavery, which I had to cut.  I nearly had him use a gendered slur against her. I growled at the screen. He wanted to help save her child… no. Her brother? Ok.  She was going to betray him. OK. He had some wives who died… ug. No. Close advisors? Friends? Maybe somebody  just… left him?
Even writing about societies where there is very little sexual violence, or no sexual violence against women, I find myself writing in the same tired tropes and motivations. “Well, this is a bad guy, and I need something traumatic to happen to this heroine, so I’ll have him rape her.” That was an actual thing I did in the first draft of my first book, which features a violent society where women outnumber men 25-1.  Because, of course, it’s What You Do.
I actually watched a TV show recently that was supposedly about this traumatic experience a young girl went through, but was, in fact, simply tossed in so that the two male characters in the show could fight over it, and argue about which of them was at fault because of what happened to her. It was the most flagrant erasure of a female character and her experiences that I’d seen in some time. She’s literally in the room with them while they fight about it, revealing all these character things about them while she sort of fades into the background.
We forget what the story’s about. We erase women in our stories who, in our own lives, are powerful, forthright, intelligent, terrifying people. Women stab and maim and kill and lead and manage and own and run. We know that. We experience it every day. We see it.
But this is our narrative: two men fighting loudly in a room, and a woman snuffling in a corner.“

Kameron Hurley, “‘We Have Always Fought’: Challenging the ‘Women, Cattle and Slaves’ Narrative”

Catching octopi

Mедицината е изкуство (in other words fuck Reductionism).

Tako-Tsubo Cardiomyopathy

The apical ballooning syndrome, or stress-induced cardiomyopathy, occurs typically in older women after sudden intense emotional or physical stress. The ventricle shows global ventricular dilation with basal contraction, forming the shape of the narrow-necked jar (tako-tsubo) used in Japan to trap octopi. Originally described there, it is increasingly recognized in other countries and may go unrecognized during intensive care unit (ICU) admission for noncardiac conditions. Presentations include pulmonary edema, hypotension, and chest pain with ECG changes mimicking an acute infarction. The left ventricular dysfunction extends beyond a specific coronary artery distribution and generally resolves within days to weeks, but may recur in up to 10% of patients. Animal models and ventricular biopsies suggest that this acute cardiomyopathy may result from intense sympathetic activation with heterogeneity of myocardial autonomic innervation, diffuse microvascular spasm, and/or direct catecholamine toxicity. Coronary angiography may be required to rule out acute coronary occlusion. No therapies have been proven beneficial, but reasonable strategies include nitrates for pulmonary edema, intraaortic balloon pump if needed for low output, combined alpha- and beta blockers rather than selective beta blockade if hemodynamically stable, and magnesium for arrhythmias related to QT prolongation. Anticoagulation is generally withheld due to the occasional occurrence of ventricular rupture.

Harrison’s Principles of Internal Medicine, 18th Edition

2012 Man Booker Prize Longlist: Communion Town – Sam Thompson

10 разказа, обединени около Град ала Ню Уиърд, но с по-нетипична, готик-uncanny атмосфера – фантастичното тук е малък, почти изплъзващ се детайл в ежедневието, но всъщност решаващ за усещането на текста. Деликатен, премерен стил.

Петте разказа, които харесах най-много:

Communion Town – в Града има чудовища, въпросът е кои са те – тези, скрити под земята или онези, кръстосващи улиците му?

The Song of Serelight Fair – богато момиче, бедно момче, музика, ИИ.

The Significant City of Lazarus Glass – сф трибют към Дойл.

Outside the Days – the paranoia of homosocial desire.

A Way to Leave – любовта като взаимно изтезание, като болест, като лекарство.

2012 Man Booker Prize Longlist: The Teleportation Accident – Ned Beauman

The play is set two and a half centuries in the future. I don’t believe there is another man alive who could make that seem real. It’s about a young man whose friends are about to be murdered by a tyrant just like the Sun King. But instead of trying to save them, he runs away to a colony in the New World.’
‘What happens to him?’
‘He meets a man who has become very wealthy from the sale of currycombs, who sends him to find an inventor who is trying to build an Extraordinary Mechanism for the Almost Instantaneous Transport of Persons from Place to Place. But not a stage device like yours – a real one. A sort of reproducible miracle. The hero does find the inventor, but he also encounters an agent of the Ottoman Empire who wants to take the inventor back to Constantinople.’
‘Does this agent succeed?’
‘I haven’t decided yet. The important thing is that the hero comes to realise his cowardice and he returns to the land of his birth to overthrow the tyrant. But he is too late to save his friends.’
‘De Gorge always used to tell me that the hero of a successful play must be a man the audience would be happy to invite into their homes for supper. Otherwise no one will want to sit through the whole thing. Your “hero” who abandons his friends to their deaths – he doesn’t sound like that sort of man.’

Интересен роман. От една страна са комичните приключения на главния герой, който, обсебен от обекта на сексуалните си въжделения или по-скоро от недостъпността му, кръстосва Европа и САЩ. От друга страна става дума за немския експресионизъм, за нацизма, за Лъвкрафт и квантова физика, за материализма като параноя, за серийни убийци, за шпиони и за обществен транспорт. Понякога романът се разпада от напъните си да бъде меланж от жанрове и теми. Все пак тoва, което му придава дълбочина и неочаквана сериозност е идеята за моралната отговорност. Бездействието, равнодушието, съзнателната слепота, неспособността да прозреш съществуването си като част от нещо по-голямо, егоизъм до солипсизъм – в дефектите на главния герой е обликът на цялата епоха, в която, опасявам се, все още живеем. В края на романа героят ще съпреживява постфактум миналото, затворен в дома си, неспособен да промени нищо, също като в чистилището на Дикенсовия Марли, докато не бъде изкушен от стар познат да участва в ново престъпление – във фалшифицирането на историята в името на личната изгода.