Джак МакДевит пак е получил номинация. Пак за същата поредица като миналата година. И аз пак нямам намерение се занимавам с нея.
Този пост всъщност е за прогнозата ми за тази година. Най-вероятно Миевил ще вземе наградата, другият вероятен победител е Уолтън. Моят фаворит е Камерън Хърли, ама едва ли.
Да започнем с появата на романа миналата година – ревю в Гардиън от самата Ле Гуин, ревю в NYT, което означава че романът е нещо повече от жанрова литература (особено забавно като се има предвид, че Миевил е лицето на един много специфичен субжанр във фантастиката, а всеки един негов роман е представител на точно дефиниран сф жанр). Следват, разбира се, номинации за тая и оная награда. Междувременно Кристофър Прийст наплю номинациите за наградата на Кларк тази година, включително и Embassytown, наричайки го мързеливо написан.
Кой е прав? Ами, как да кажа – като идея за романа Embassytown, сигурно възторжените му възхвалители. Като реализация – г-н Прийст.
Тематиката на романа е ужасно интересна – колонизацията, контактът с чуждата цивилизация, възможността/невъзможността за комуникация, езикът като генетичен, културен, социален феномен. Нищо чудно, че точно Ле Гуин написа ревю. Интересни теми, но фрустриращо недомислени и елементаризирани.
Историята накратко – на ръба на познатия космос човечеството открива планета, чието население общува по особен начин. Първо, всеки индивид в него има два гласови органи, всеки от които действа самостоятелно, създавайки нещо като дифония от гласове. Второ, те не могат да разбират машинните преводачи, дори когато се касае за висши ИИ, тъй като те, цитирам точно, “нямат душа”. Единственият начин за комуникация между двата вида са Посланиците – клонинги, чиито гласове могат да постигнат нужната хармония, резониране, единомислие, емоция или там каквото трябва, така че потокът от звуци да има смисъл за Домакините. Интересна идея – не точното пресъздаване на даден звук, а неговият източник определят разбираемостта му за слушателя. Фактът, че за Домакините е неприложим теста на Тюринг, поставя интересни въпроси за идентичността на мислещата машина. Вложените емоции зад произнесеното ли го правят разбираемо? ИИ-то, което е близък приятел на главната героиня, “имитира” успешно емоции. Какво точно всъщност не успяват да пресъздадат ИИ-та? Трето, Домакините могат да изкажат само това, което е видимо. Все пак езикът трябва да има някаква образност и те ползват сравнения, но само ако предварително са ги разиграли и така превърнали в реалност. Тъй като ние свързваме сложността на езика със сложността на мисленето, мисленето на Домакините е по-близо до т.нар. предпонятийно/нагледно-действено мислене. Домакините нямат изкуство. В същото време са на доста високо ниво на техническо развитие – биологичните машини, които Домакините ползват, се оказват твърде сложни за заселниците. Е ли езикът тогава мерило за интелект? Развитието на науката не е ли също зависимо от развитието на езика? Мисленето в относителни категории и абстрактността не са ли не по-малко важни за науката? Сигурно мислите, че всички тези въпроси намират някакъв отговор в романа. Ами, не. Embassytown е това, което се получава, когато някой пренебрегне “научната” част от научната фантастика. Както и да е, лъжата и по-късно “лъжливата” реч на двама неклонирани Посланици се оказват буквално наркотик за Домакините с трагични последици за всички.
В книгата става дума за революция – за революция на езика, която води до революция на мисленето. Аз съм последният човек, който би рецитирал дитирамби за биологичното, но споделям известна част от скептицизма на Лем за ограниченията, които налага. Доколко физиологията на двата вида определя възможността за контакт между тях не става ясно. Ако в началото на романа наподобяването й е решаващо за разбирането, към края, вероятно обусловено чисто сюжетно, общуването/разбирането се получава твърде лесно – не само Домакините усвояват езика ни (не просто като израз на тип мислене, а и като вокална система), но и ние проговаряме техния, въпреки по-ранните дълги обяснения за чисто анатомичните пречки пред това. Преодоляването на предпонятийното мислене става твърде лесно, твърде бързо, с едно кондициониране на ума, сякаш стресът и физическото страдание биха могли да променят за дни това, което еволюцията е селектирала за векове.
Това, което причиняват заселниците на Домакините, е геноцид – първоначално физически, впоследствие и културен. В романа дори се говори за нещо като резервати, в които да израстнат незасегнати от понятийното мислене Домакини, като някакви музейни експонати на невинните години. И тъй като Миевил не може да каже дали все пак Домакините еволюират или деградират, приемайки мисленето/езика на своите колонизатори, както и заради натрапената идея, че начинът две култури да започнат да се разбират е като едната претопи или заплаши с унищожение другата, книгата навява неприятни асоциации с имперския расизъм на 20 век.
Ако търсите роман, в който също да става дума за лингвистика и контакт с чужда цивилизация, но написан интелигентно и задълбочено, препоръчвам The Sparrow на Мария Дориа Ръсел.
Романът на Хърли е изненадата за тази година. Тъповатата анотация и корица ме бяха накарали да го завра някъде назад в списъка за четене от публикуваното за 2011 г. и ако не беше номинацията, имаше немалка вероятност да остане непрочетен. Което щеше да е пропуск.
God’s War не е ърбън фентъзи, слава богу, той е научно-фантастичен роман (био-пънк, ако държим да сме точни). Пустинна планета е колонизирана от последователи на исляма. Две съседни държави са в непрекъснат конфликт – светският матриархат на едната срещу религиозния патриархат на другата. Фронтът е чудовищна месомелачка, където загиват хиляди младежи от биологичните оръжия. Група наемници, неособено кадърни, неособено умни, всеки от тях с по някоя и друга мръсна тайна в миналото си, се замесват в междупланетен заговор.
Няколко неща отличават God’s War – интелигентният начин, по който е поднесен конфликтът вяра/религия, био-пънк елементите (органичните машини и оръжия, мутиралите хора, генното пиратство), фактът, че почти всички главни герои не са от кавказки произход. Най-важното е обаче безкомпромисният gender-bending на романа. Книгата е достатъчно интелигентна, за да не превръща героите си в клишета с просто разменени местоимения – те са постъпват така, защото такава е същността им, а не полът им. Всеки от тях се приспособява в зависимост от обстоятелствата, всеки от тях приема различни роли в името на оцеляването. Пол/род, сексуалност, религиозност, патриотизъм – всичко това са изменчиви, флуидни понятия, единственото постоянно, устойчиво нещо е човешката природа.
Да оставим настрана факта, че книгата не е нищо особено като фентъзи. Дори обръщането на клишето с тотално немагическото училище или сай-фай фенщината не си струват. За мен една от най-важните тенденции в съвременната YA литература е навлизането в сериозни теми като смъртта, секса, насилието. Уолтън не ни спестява нищо – Мори нон-стоп е малтретирана физически и психически. Идеята на романа е израстването на Мори като силна личност, способна да преодолее всичко. Дотук ОК, обаче в книгата има следният момент – бащата на Мори се опитва да я изнасили. Реакцията й:
“…I know I said I was going to be pro-sex, but.
In one way, it’s nice to think that somebody wants me. And touch is nice. Also sex, well, there is no privacy in school, so, but I’d had a chance the night before. (How long does it take? Masturbation is five, ten minutes tops. It never says, in books, how long. Bron and the Spike were at it for hours, but that was exhibition sex.) And I know from Time Enough For Love, which is very explicit on that, that incest isn’t inherently wrong—it’s not as if it really feels as if he’s family. I can’t imagine wanting to with Grampar, ugh! Ugh!!!
But with him, Daniel, it really is just the consanguinity thing, because we’re strangers really. And that just means contraception, which I would want anyway. I’m only fifteen! And it’s illegal, I think, and it wouldn’t be worth going to prison for. But he seemed to want me, and who else is going to want me, broken as I am? I don’t want to be depraved, but I suppose I probably am. Anyway, I said no before I thought about it, because he was drunk and pathetic…”
В началото на книгата майката на Мори я осакатява и убива сестра й. Даниел е човекът, който поема попечителството над нея. След всичко това Мори не може да прецени защо сексът с човек, от когото е зависима емоционално, финансово, юридически и т.н. и с когото поради тези и поради още 100 причини никога няма да е равнопоставена, е кофти нещо, независимо от наличието или липсата на кръвна връзка, и е изнасилване, независимо от съгласието й или не. Още по-зле – Мори реагира като жертва. Опитът за изнасилване за нея е акт на внимание.
Авторът не е героите си, наистина. Но прочитайки цялата книга, започнах да си мисля, че Уолтън смята реакциите на героинята си за възхитително зрели, надраснали обичайното еснафско мислене. Но Мори е неспособна да разграничи реалност от фантазии, фикция от факт. Мори е егоцентрична, параноична, склонна да използва хората. Мори е само на 15 и има да извърви дълъг път, който нито книгите, нито фантазиите, нито специалността й ще направят по-лек. Уолтън пренебрегва този момент или просто не го вижда. Освен това книгата ме обижда като читател и фен на сф литературата, като елементаризира последната, превръщайки я в източник на житейски опит, бърка смелостта на фантастиката от 70-те години да бъде трансгресивна и естетически предизвикателна с разтегляне на някои, хм, как да кажа, малко по-универсални морални принципи. При всички случаи това е кофти писане.
Третата, последна част на The Inheritance. Първата беше стабилен дебют. Втората книга - The Broken Kingdoms, ползвайки вече изграден свят и митология, предлагаше нов поглед върху случилото се в първата книга и доразви историята на триото Нахадот/Итемпас/Йейн. Отношенията между тримата, които са всъщност най-интересното в поредицата, в The Kingdom of Gods са ръшнати в името на грандиозния финал. Епичността е на макс – битки между богове, хора и демони, апокалипсис, раждане на нови вселени, леле-мале. Лично аз предпочитам голямата епика да е скрита зад ежедневните драми, гледната точка в първите две книги бе на хора и това балансираше фентъзи патетиката с необходимата доза обикновеност. Божествените протагонисти, дори когато са бога на пакостите, са по-скучни.
Тази година излизат The Killing Moon и The Shadowed Sun от следващата поредица на Джемисън. Очаквам с нетърпение.
Някога, в бъдещето войната е нескончаема. Тези, които не воюват, се опитват да оцелеят в умиращите градове. Едноименният цирк скита, за да изнася представленията си, вече толкова време, че никой не помни откога. Самите артисти в него (може би единствените оцелели артисти въобще) са произведения на изкуството, но най-красивата вещ на цирка са чифт криле от метал и кост.
Стиймпънкът е капризен, носталгичен жанр, малко автори схващат, че не е само няколко фетишизирани реквизита. Романът на Валънтайн не ползва обичайните тропи/клишета, но успява да смеси механично и магично, ретро и футуристично и да докара усещането за индустриалната романтика на стиймпънка, определено носталгична в свят, в който цивилизацията е унищожена.
Mechanique е приятен жанров и стилов експеримент, има достатъчно дълбочина у героите, за да не е самоцелен, но все пак е малко по-безпристрастен по постмодерному, отколкото ми се ще. Едва ли ще вземе Небюла, важното е, че направи автора си известна.
Първите три романа на Кроули преди успеха с Little, Big. Всъщност ги прочетох поотделно, но после видях, че ги има в общо книжно тяло. Изключително подходящо, защото и трите романа страдат от общ дефект – неспособност да създадат или може би по-точно да затворят цялостен, свързващ отделните фрагменти наратив. Естествено, не е въобще необходимо романът да следва някакви структурни правила. Проблемът е, че и трите книги полагат основите на някаква история, но към края губят фокус и посока. The Deep просто не свършва. Beasts приключва там, където би трябвало да започне същинската история – героите са изградени и събрани, но остават неупотребени. Engine Summer на финала си просто подменя разказвача в ненужен опит за оригинален туист. Блуждаенето между поетизъм и рационализъм и неспособността на автора да подчини на историята моментните емоции и импресии правят усещането за текстовете много неравно. Малкият обем на романите също не е в техен плюс. В Little, Big поради самия му размер Кроули успява да превърне фрагментираността и разпада на наратива в ефект на романа (whimsical като приказка, като митология, т.н.). 200 страници текст обаче не са достатъчни, за да ми дадат представа дали този тип конструиране на текста е съзнателно търсен или е просто незнание от страна на автора как точно иска да пише.
